Председателят на УС на Сдружение „Граждански съвет“ Гроздан Караджов откри четвъртата кръгла маса със следните думи:
„Уважаеми г-н Гайслер,
Уважаеми дами и господа,
Скъпи приятели,
Добре дошли на четвъртата кръгла маса на тема: “ЕВРОИЗБОРИ 2019 – ЕВРОПЕЙСКА МЕЧТА ИЛИ ЕВРОПЕЙСКИ КОШМАР?”.
Тя е продължение на проведените през 2017 и 2018 години дискусии по важни теми от политическото развитие на България. Както и предишните събития, и днешното се организира и финансира съвместно от Сдружение “Граждански съвет” и Фондация „Конрад Аденауер“.
Благодаря Ви, че и днес отделихте от личното си време, за да вземете участие в дискусията!
Скъпи приятели,
Европа се променя! В тази на пръв поглед обикновена фраза обаче, са скрити стремежите на няколко поколения. Преди 30 години всички ние имахме една мечта – да станем нормална държава и да се присъединим към клуба на проспериращите страни в Европейския съюз. Мечта, която изглеждаше като мираж. Като утопия, която няма как да стане реалност, но която крепи вярата ни в бъдещето на нашите деца.
Мечтата обаче се сбъдна. С цената на много усилия, лишения и тежки компромиси. С цената на политически скандали, финансови трусове и лични трагедии.
Но си струваше. България днес е много по-близо до държавите, към които се гледа с респект, отколкото до държавите, с които никой не желае да бъде в една компания. И заслугата на Европейският Съюз за това е безспорна. Той успя – къде с морков, къде с тояга, да накара управляващите елити у нас да започнат да въвеждат правила, които да важат за всички, независимо от техния произход, образование и социално положение. Той даде шанс на предприемчиви и образовани хора да развихрят своята фантазия и да покажат своите възможности.
Няма какво да се лъжем – съпротивата на статуквото беше и продължава да е голяма. Съдебната система все още е нереформирана, от нашите пари все още се краде и близостта до определени бизнес кръгове и политически партии все още е по-голям фактор за просперитет, отколкото талантът, трудолюбието и честността. Или казано по-простичко – да бъдеш тарикат все още е модел за успех в нашата държава.
Затова мнозина, които се оказаха за пореден път от губещата страна, започнаха да се гневят. Най вече на Европейския съюз. Защото е много по-лесно да обвиняваш някой друг за собствените си слабости и провали, вместо с ръка на сърцето да си ги признаеш и да намериш сили и воля да ги преодолееш. А и когато една мечта стане реалност, тя губи своя блясък, пукнатините започват да изглеждат като пропасти, грешките – като катастрофи. Оказа се, че Европейският Съюз не е онази вълшебна пръчица, с която за една нощ всички ще станем умни и богати. Че освен права, имаме и отговорности. И постепенно думата “реформа” стана мръсна. Носталгията по онези времена, когато всички (или почти всички) бяхме еднакво бедни, разцъфтя. Умишлено подхранвана от онези, които използват нашите пари, за да се правят на царе, за каквито не са избрани. Мнозина бяха разочаровани от настоящето и зарязаха бъдещето, за да заровят глава в миналото. Можем ли да ги виним? Едва ли.
Защото не можем да подминем още един безспорен факт – Европейският съюз има много слабости, които са благодатна почва за всякакви популистки фантасмагории. В много от случаите той действа тромаво и неефективно. Догмите надделяват над ценностите. Политическите сметки погазват обществения интерес. Бюрократизмът смачква и традициите, и новаторството. И това логично поражда недоволство дори и сред най-ентусиазираните привърженици на европейската идея. Недоволство, което дълго време бе пренебрегвано от един брюкселски елит, който като всички национални елити, много трудно свиква с мисълта, че промяната е нужна и е за добро.
Така се оказахме в ситуация, в която низините не желаят да живеят по старому, а върховете още се чудят как да управляват по новому. Добрата новина е, че и двете страни са осъзнали, че така повече не може да продължава. И имено европейските избори догодина ще покажат кой докъде е стигнал по пътя на промяната и кой колко е успял да убеди хората да подкрепят визията му за бъдещето.
Защото, ако ми позволите дързостта да перефразирам Чърчил, Европейският Съюз може да не е най-добрата форма на управление, но нищо по-добро засега не е измислено. Та дори популистите и евроскептиците, които днес се носят на вълната на антиевропейската риторика, не искат да излизат от Европейския Съюз. Напротив – те искат да влязат в Европарламента и да използват същите инструменти, но за свои цели. Пък и като се замислим, какъв друг път имаме? Назад към социализма и диктатурата? Абсурд! Затова е най-добре всички да свалим розовите или черните очила и заедно да намерим пътя, по който да променим средата, в която живеем. Дължим го и на себе си, и на нашите деца.“
"Граждански съвет" 