д-р Димитър Бечев, директор на Института за европейски политики
Доклад на д-р Пламен Димитров, член на Българското геополитическо дружество, и д-р Димитър Бечев, директор на Института за европейски политики, представен по време на кръглата маса на тема: „Диверсификация на газовите доставки за България: Геополитически и пазарни измерения“:
Темата за мястото на България в търговията с природен газ никога не губи актуалност. През 2014 г. например нашата страна попадна в международните новини покрай сблъсъка между Европейската комисия и руската държавна компания “Газпром” по повод на регулаторната рамка на газопровода “Южен поток”. В следващите години правителството лансира амбициозни идеи за изграждането на българска територия на преразпределителен център, който да обслужва цяла Югоизточна Европа и да се захранва с газ от различни доставчици – Русия, Азербайджан, втечнен газ от Гърция, добив от Черно море, дори и доставки от Кипър и Източното Средиземноморие. Същевременно от 2018 г. насетне България се ангажира за участие в плановете на Москва за промяна на газовите маршрути. Проектът “Балкански поток”, продължение на газопровода “Турски поток”, към днешна дата e в етап на изграждане. Той предизвиква критики, както по отношение на финансово-икономическите условия по неговото реализиране, така и с оглед на цялостната енергийна стратегия на България и многократно заявявания приоритет за диверсифициране на газовите доставки с цел намаляване на цените и насърчаването на конкуренцията на пазара.
Доколко са оправдани тези страхове и опасения? Какви възможности стоят пред България за реализирането на нейните стратегически намерения и кои са спънките и препятствията? Цел на настоящия доклад е даде реалистична картина на газовия сектор в нашата страна, да го съпостави с тенденциите в ЕС и Югоизточна Европа и да набележи препоръки за българското правителство.
Тенденции в газовата търговия в ЕС
През 2018 г. на Европейския съюз се пада дял от 11,9% от световното потребление на природен газ, но в същото време ЕС притежава само 0,6% от планетарните запаси от тази суровина (1,1 млрд. куб. м). Норвегия, която не е член на ЕС, но е част от Европейското икономическо пространство, притежава 0,8% от световните газови резерви (1,6 млрд. куб. м). Тези данни показват, че ЕС е силно зависим от вноса на газ. Поради постепенно намаляващото собствено производство, в периода 2000-2018 г. тази зависимост нараства от 49 на 76 процента от общото потребление.
Таблица 1: Потребление и производство на природен газ в ЕС, 2010-2018, в млрд. куб. м
| 2010 | 2011 | 2012 | 2013 | 2014 | 2015 | 2016 | 2017 | 2018 | |
| Потребление. | 521,3 | 471 | 459,1 | 451,2 | 401,7 | 418,7 | 449,3 | 465,7 | 458,5 |
| Производство | 183,8 | 164,2 | 153,7 | 151,5 | 138,2 | 125,7 | 124,7 | 119,7 | 109,2 |
| Дефицит | 337,5 | 306,8 | 305,4 | 299,7 | 263,5 | 293 | 324,6 | 346 | 349,3 |
Източник: BP Statistical Review of World Energy, 2019
По силата на географията основни външни доставчици на газ за ЕС са Русия и Норвегия. През 2018 г. 40,2% от газа, внесен в Евросъюза, е руски, 35% – норвежки, а 11,3% – алжирски. Газовата зависимост от Русия е много силна в държавите от Източна Европа (с изключение на Румъния), средно голяма – в Германия, слаба в повечето държави от Западна Европа и нулева в географски отдалечените Испания и Португалия.
Втечненият природен газ (ВПГ) е фактор, работещ в посока на глобализация на световната газова търговия. Поради бурния ръст на предлагането от края на 2018 г. той е трайно по-евтин от тръбопроводния газ, доставян в Европа. За миналата година в ЕС и Турция са внесени 294,1 млрд. куб. м газ по тръби и 71,5 млрд. куб. м ВПГ. За 2019 г. делът на втечнения газ ще нарасне още. Главни доставчици на ВПГ за страните от ЕС и Турция са Катар, Нигерия и Алжир, но много бързо нараства и вносът от САЩ и Русия. Важно е да се отбележи, че руските проекти за производство на втечнен газ в Арктика са развивани от международен консорциум начело с частната компания „Новатек“ и нямат нищо общо с тръбопроводните доставки на газ за Европа от „Газпром“.
Продължаващият спад в собствения добив вещае нарастване на вноса на газ в ЕС, но то няма да бъде голямо, защото потреблението стагнира и дори леко намалява. Това е предопределено от две противоположни тенденции: от една страна ЕС насърчава отказа от въглищните централи и замяната им с газови, но от друга наблюдаваме бурен ръст на електропроизводството от възобновяеми енергийни източници и подобрена енергийна ефективност.
Природният газ е може би единствената стока, за която в ЕС няма общ пазар. Причините за това са главно в липсващата инфраструктура за доставки и за свързване на преносните мрежи на отделните страни членки. В последните десетина години Евросъюзът предприема енергични мерки за демонополизация на газовите пазари, изразяващи се в приемане на ново законодателство и финансиране на конкретни газови проекти. Това неизбежно сблъсква Брюксел с „Газпром“, защото руската компания има почти монополни позиции в редица източноевропейски държави и е логично да се стреми да ги запази.
Конкретно за Югоизточна Европа най-важната инициатива на Брюксел за разнообразяване на газовите доставки е Южният коридор, който трябва да доведе газа от находищата в Каспийския регион до няколко страни от ЕС. Предвижда се азербайджанското морско находище Шах Дениз да бъде свързано с ЕС посредством верига от три последователни тръбопровода –Южнокавказкия, който стига до Ерзурум в Турция, Трансанадолския, пресичащ цяла Турция от изток на запад, и Трансадриатическия, който ще пренася газа от турско-гръцката граница през Гърция, Албания и Адриатическо море до Италия.
Руско-турската газова връзка
Ключово значение за снабдяването и транзита през България имат и руско-турските отношения в областта на търговията с природен газ. В средата на ноември 2018 г. президентите Владимир Путин и Тайип Ердоган откриха официално морския участък на газопровода “Турски поток”. Почти година по-късно двете страни заявяват готовност да започнат доставки и съответно внос на газ по новото трасе с годишен капацитет 15,75 млрд. куб. метра за всяка от двете паралелни тръби. По данни на съвместната компания, създадена от „Газпром“ и турската държавна фирма БОТАШ, терминалът в Къйъкьой (Мидия) в турска Тракия е на 90% готов. Това означава, че в края на 2019 г., когато изтича транзитният договор на „Газпром“ с Украйна, обемите подавани по Трансбалканския газопровод, ще могат да стигат до Турция директно през новия газопровод през Черно море.
Тази стъпка ще затвърди водещата роля на „Газпром“ на турският пазар. Преди почти десетилетие и половина, през ноември 2005 г., Путин и Ердоган заедно с тогавашния италиански премиер Силвио Берлускони откриха официално газопровода “Син поток”. Благодарение на него в следващите няколко години Турция се превърна във втория по величина пазар за Газпром след Германия. Руският газ от “Син поток”, който се включва в турската газопреносна система при черноморското пристанище Самсун, снабдява столицата Анкара и съответно централните части на страната. По същия начин „Турски поток“ ще подава газ за мегаполиса Истанбул и Западна Турция.
В същото време “Син поток” подсказва и за наличните проблеми в руско-турските отношения. Още от началото на своето съществувание газопроводът не работи на пълен капацитет от 16 млрд. куб. м. Както турските власти, така и БОТАШ, който е основен контрагент на Газпром, се стремят към гъвкавост. Тяхна цел е както да осигурят достатъчни обеми газ, за да посрещнат търсенето в пиковия сезон (зимните месеци), така и възможността при промяна на пазарните условия (понижено търсене, спад на цените) ангажиментите към руската страна да не се окажат в тежест. По тази причина и Турция, както и други вносители на руски газ, последователно се е стремила да предоговори клаузите “вземай или плащай” (take-or-pay) по дългосрочните договори с „Газпром“ и по източното („Син поток“), и по западното (Трансбалкански газопровод) направление. Частичното използване на двата маршрута за внос дават индикации, че и „Турски поток“ едва ли ще работи с пълен проектен капацитет.
Тенденциите на турския газов пазар през 2019 г. подсказват именно това. Според данни от турската статистика вносът на природен газ от Русия е намалял с цели 36% за първото шестмесечие на тази година – от 12,57 млрд куб. м за същия период през 2018 г. до 7.9 млрд. за 2019 г. Спадът е до голяма степен за сметка на пика на вноса на ВПГ. При това Русия като най-крупен доставчик на синьо гориво е понесла по-сериозен удар от другите износители на газ по тръбопровод към Турция. При Иран свиването е едва от 5%, а при Азербайджан се наблюдава дори леко повишение. С други думи Турция, която стана причина България да инвестира в мащабен проект като “Балкански поток” („Турски поток 2“), се стреми да намери баланс в отношенията си с Русия по пътя на проекти за диверсификация на доставките. Нейната политика – особено що се отнася до втечнения газ и преразглеждането на клаузите “вземай или плащай” – е ориентир и за София.
Газовият сектор в България
Добивът на газ в България започва през 1963 г. До 1974 г. от находището край село Чирен са добити 2,8 млрд. куб. м, след което то е превърнато в хранилище. През август 1974 г. за пръв път до България достига газ от Съветския съюз по новопостроен международен тръбопровод. От тогава до 2019 г. СССР (а след 1991 г. – Русия) има почти пълен монопол на върху българския пазар.
Още от възникването си газовият пазар в България е ориентиран предимно към индустрията, а не към домакинствата. Главни потребители са металургичния комбинат „Кремиковци“ и няколко торови завода. Малко преди края на плановата икономика потреблението достига 7 млрд. куб. м годишно, което е над два пъти повече от сегашното. До 1989 г. обаче търговските отношения между България и СССР не почиват на чисто пазарни принципи. През 1986 г. двете „братски“ страни сключват Ямбургската спогодба, която по същество е бартер – България ще участва в разработка на находище и строеж на тръбопровод, срещу което ще получава газ.
След разпада на СССР и на гравитиращия около него политико-икономически блок българският газов пазар се променя драматично. Фалират повечето от торовите заводи, работили с евтин съветски ресурс. През 2009 г. окончателно спира производството и в „Кремиковци“. Потреблението на газ пада рязко и през първите две десетилетия на нашия век варира между 2,5 и 3,4 млрд. куб. м годишно с изключение на 2006 г., когато е било 3,77 млрд. куб. м.
Таблица 2. Динамика на потреблението на природен газ в България, 2008-2017 по сектори (в млн. куб. м)
| 2008 | 2009 | 2010 | 2011 | 2012 | 2013 | 2014 | 2015 | 2016 | 2017 | |
| Енергетика | 979 | 970 | 1003 | 1047 | 1038 | 987 | 949 | 917 | 918 | 946 |
| Химическа п-ст | 1073 | 627 | 743 | 914 | 743 | 782 | 800 | 1077 | 1107 | 1142 |
| Други индустрии | 859 | 542 | 469 | 527 | 482 | 694 | 497 | 535 | 546 | 562 |
| Разпределит. дружества | 430 | 391 | 446 | 499 | 475 | 462 | 449 | 458 | 457 | 501 |
| Общо | 3341 | 2530 | 2661 | 2987 | 2738 | 2925 | 2695 | 2987 | 3028 | 3157 |
Източник: КЕВР
България потребява сравнително малко газ. През 2018 г. обемът възлиза на 3 млрд. куб. м. Това съответства на 434 куб. м. на глава на населението, малко над два пъти по-ниско потребление от средното за ЕС. 98,9% от продажбите на газ на едро са реализирани от държавната компания „Булгартрансгаз“, а 99,9% от потреблението е задоволено с внос от Русия. Към момента в България практически няма местен добив на газ.
Природният газ няма водеща роля в общото енергийно потребление. За 2017 г. например неговият дял е 16,2% при средно 23,8% за Евросъюза. През 2018 г. в газови централи е произведена едва 4% от електроенергията в България (за ЕС като цяло този дял е 21%). В същото време делът на електричеството, генерирано от въглищни централи, е 40% и вероятно ще пада поради поетите от България задължения за намаляване на въглеродните емисии и драстичните финансови санкции за тяхното надвишаване. Това би могло да разшири пазарната ниша на природния газ като източник на електричество, но само при условие, че не започне изграждането на АЕЦ „Белене“.
Друг възможен източник на растеж на потреблението е свързан с разширяването на битовата газификация, която е на значително по-ниско ниво от средното за ЕС. През 2018 г. дружествата за продажба на газ на дребно са имали 107 669 клиенти, 93% от които са битови абонати. При тези продажби има висока пазарна концентрация – компанията „Овергаз мрежи“ снабдява 62% от крайните клиенти в страната[1]. Ръстът на броя на битовите абонати за 2018 г. спрямо предходната е 13%, което е свързано и с правителствен проект, осигуряващ субсидиране за включването на нови клиенти към газоснабдителната мрежа.
За следващите 10 години „Булгартрансгаз“ прогнозира нарастване на газовото потребление в България с една трета, като от 2021 г. нататък вносът ще бъде съвсем малко по-голям от сегашния. За местното производство се прогнозира нарастване до 0,7 млрд. куб м. през 2023 г. Не е ясно обаче откъде ще дойде този обем като се има предвид, че за момента на територията на България не са открити никакви значими газови находища. Правителството даде лиценз за проучване на перспективните морски блокове „Хан Аспарух“ и „Хан Кубрат“ на консорциуми, водени от реномирани международни компании („Тотал“ и „Шел“), но засега те не са съобщили за находища от промишлено значение. А дори и да бъдат открити такива, поради техническата сложност на експлоатацията им добивът от тях може да започне след минимум няколко години. През 2012 г. Народното събрание с голямо мнозинство гласува забрана не само върху добива, но и върху проучването на потенциални находища на шистов газ. При съществуващата политическа конфигурация в страната няма изгледи тази забрана да бъде отменена в обозримо бъдеще.
Таблица 3.Потребление и внос на газ в България 2018-2028, прогноза (в млрд. куб. м)
| 2019 | 2020 | 2021 | 2022 | 2023 | 2024 | 2025 | 2026 | 2027 | 2028 | |
| Потребление | 3.2 | 3.3 | 3.6 | 3.8 | 4.0 | 4.1 | 4.15 | 4.17 | 4.27 | 4.27 |
| Внос | 3.14 | 3.1 | 3.2 | 3.2 | 3.3 | n/a | n/a | n/a | n/a | n/a |
Източник: Булгартрансгаз
Перспективите за диверсификация на газовите доставки
За диверсификация на газовите доставки се говори от много дълго време, но напредъкът засега е минимален. Едва през пролетта на 2019 г. за пръв път в страната бе внесен газ с източник, различен от Русия. Негов доставчик бе гръцката държавна компания ДЕПА, която спечели търг с участието на още две фирми. Това стана възможно благодарение на трайната тенденция за поевтиняване на втечнения газ в Европа, който през всичките изминали месеци на годината бе по-евтин от обемите, купувани от „Газпром“ по дългосрочен договор. Последваха договори на „Булгаргаз“ с компаниите „Колмар“ и „Дексиа“, с което доставките на газ от Гърция за 2019 г. достигат почти 300 млн. куб. м – 10% от потреблението в България. Най-вероятно преобладаващата част от този внос е била реализирана чрез суапови сделки – „Газпром“ е оставил в България съответния обем газ, с който е намалил доставките си за Гърция. Теоретично е възможен и физически пренос на газ през входната точка Кулата-Сидирокастро на българо-гръцката граница, но гръцката преносна мрежа и компресорни станции са ориентирани така, че да транспортират газ в посока север-юг и възможностите за реверсивен (в обратна посока) пренос са силно ограничени.
Трябва да се има предвид, че възможностите за замяна на руския газ с по-евтин ВПГ от Гърция засега са силно ограничени и от клаузата „вземай или плащай“ (take or pay) в договора на Булгаргаз с „Газпром експорт“. Най-вероятно обаче България може да се откаже от около 10% от газовия внос, договорен с руската компания, без да претърпи финансови санкции. Именно толкова е вносът от Гърция за 2019 г. Договорът за доставки от „Газпром“ изтича през ноември 2022 г. и вече се водят преговори за нов. Намерението на „Булгаргаз“ е да настоява за драстично снижаване на задължителните обеми по клаузата “вземай или плащай” и дори ако е възможно – за пълното им отпадане. Реалистично е да се очаква от средата на 2021 г. в България да започне да постъпва по 1 млрд. куб. м годишно газ от Азербайджан. Тогава за период от около година и половина „Булгаргаз“ може да се окаже със сериозен излишък на газ и това да го принуди да прекрати напълно вноса от терминалите за ВПГ в съседните страни. Пълният отказ от дългосрочен договор за доставки от „Газпром“ обаче също носи рискове, защото след време пазарната конюнктура може да се обърне и руският газ отново да стане по-евтин от втечнения.
В краткосрочен и средносрочен план възможностите за разнообразяване на доставките за България са свързани освен с вече споменатите азербайджански газ и ВПГ от Гърция, и с терминалите за втечнен газ в Турция. Най-близкият до българската територия такъв терминал се намира на Мраморно море в Източна Тракия. Дори и без изграждането на отделен интерконектор Турция-България, няма техническа пречка турски ВПГ да стигне до България по тръбопровода, за който се предвижда да бъде продължение на „Турски поток“ на българска територия.
До 2-3 години Румъния вероятно също ще започне износ на неголеми обеми газ, но той по-скоро ще се насочи към Централна Европа, а не към България.
Защо се бавят междусистемните връзки?
Като цяло освен наличния дългосрочен договор с „Газпром“, пречка за разнообразяване на газовите доставки за България бе и липсата на междусистемни връзки със съседните държави. Най-напред такава връзка бе изградена с Румъния – през ноември 2016 г. Тя обаче е непълноценна, защото без построяването на компресорна станция на румънска територия, преносът на газ в посока към България е практически невъзможен.
Най-големи надежди за разнообразяване на доставките, а и за нови транзитни потоци през България, се възлагат на интерконектора Гърция-България (ИГБ). Той е замислен като северно продължение на маршрута на азербайджанския газ в посока изток-запад от голямото морско находище Шах-Дениз до ЕС. ИГБ ще има първоначален капацитет от 3 млрд. куб. м, който може да бъде надграден до 5,5 млрд. куб. м. Строежът на съоръжението бе отлаган многократно поради финансови и икономически причини, а вероятно и поради геополитически спънки. Акционерната структура на консорциума, който ще строи ИГБ, не е много удачна – 50% са собственост на България чрез Българския енергиен холдинг (БЕХ), а останалите 50% – на консорциума „Посейдон“, в който равни дялове имат гръцката ДЕПА и италианската „Едисон“. Последната компания обаче е собственост на френската „Електрисите дьо Франс“, която от своя страна е стратегически партньор на „Газпром“ – фирмата, която е най-заинтересована от забавянето на алтернативните газови доставки за България.
Друг проблем е натоварването на пълния капацитет на ИГБ. На проведените търгове бе резервиран капацитет за пренос от 1,57 млрд. куб. м годишно като 1 млрд. от тях е азербайджанският газ, договорен за внос в България.[2]
Силна подкрепа за интерконектора Гърция-България дава Европейският съюз, който осигури безвъзмездно финансиране за малко над една трета от стойността на тръбопровода. България също се ангажира с държавна гаранция за заем от 215 млн. лева, отпуснат от Европейската инвестиционна банка. На 10 октомври 2019 г. договорът за строежа на ИГБ най-сетне бе подписан. Той предвижда строителните работи да завършат за 18 месеца. Това означава интерконекторът да бъде готов през април 2021 г., но дори тогава не е сигурно дали ще заработи, защото функционирането му зависи от изграждането на нова компресорна станция в Неа Месемврия, благодарение на която част от газа от Трансадриатическия газопровод да бъде отклонен на север. Акционерите в ИГБ разчитат на това, че изграждането на тази станция е предвидено в десетгодишния план за развитие на гръцката преносна компания ДЕСФА. По договор България трябва да има наличната инфраструктура за прием на азербайджанския газ през есента на 2019 г., което вероятно няма да се случи.
Интерконекторът Гърция-България може да бъде икономически успешен, ако бъдат реализирани плановете за строеж на терминал за ВПГ в гръцкото пристанище Александруполис (Дедеагач). Предвижда се той да бъде с капацитет 6,1 млрд. куб. м годишно, което е сериозен обем, далеч надхвърлящ сегашното потребление на Гърция. Логично е част от газа от това съоръжение да поеме на север през ИГБ към България и останалите балкански страни. Плановете на българското правителство са да влезе като акционер в този терминал с дял от 20%. Финално инвестиционно решение за изграждането на терминала в Александруполис обаче засега няма.
България като транзитьор
България има сериозен потенциал и дълга традиция като транзитьор на газ. Преносът на руски газ през България за Турция по Трансбалканския газопровод започва през 1988 г., за Гърция – през 1994, а за Северна Македония – през 1995. Газотранспортният оператор „Булгартрансгаз“ разполага с 953 км транзитни тръбопроводи с 6 компресорни станции, позволяващи преноса на общо 17,8 млрд. куб. м за споменатите три държави. Основната дестинация на газа, преминаващ през България, е Турция. Резкият спад на вноса на руски газ в тази страна през последните месеци води и до намаляване на транзита през България. За 2018 г. Булгартрансгаз е пренесъл общо 14,3 млрд. куб. м. – спад с 12,7% спрямо 2017 г. По дестинации преносът през 2018 г. е за: Турция – 10,76 млрд. куб. м, за Гърция – 3,29 млрд. куб. м и за Северна Македония – 254 млн. куб. м. А през първото тримесечие на 2019 г. транзитът за Турция се срива с още 63% спрямо същия период на 2018.[3]
В периода 2007-2014 г. Русия имаше планове за рязко увеличаване на ролята на България като транзитьор. Това щеше да стане чрез строежа на тръбопровода „Южен поток“ с капацитет от 63 млрд. куб. м годишно, който да прехвърля руския газ през Черно море на българска територия и от там – през Сърбия и Унгария до Централна Европа и Северна Италия. През 2014 г. обаче този проект се провали, защото не отговаряше на изискванията на енергийното законодателство на ЕС, а Европейската комисия не бе склонна да направи за него изключение от тези изисквания. От тогава „Южен поток“ се превърна за проруското енергийно лоби в София в това, което някога е била Санстефанска България за националистите в страната – несбъдната мечта, но и ориентир, задаващ посоката на бъдещите усилия. До голяма степен въжделенията за мащабен транзит на руски газ през българска територия се вписват в сегашния лозунг на правителството: „България да остане на енергийната карта на Европа!“
Реализацията на проекта „Турски поток“ за директен пренос на газ от Русия до европейската част на Турция доведе до силен натиск върху България за обръщане на посоката на транзита – вместо от север на юг, газът да тече по Трансбалканския газопровод от юг на север, а след това от гр. Провадия да се отклони на запад към границата със Сърбия. Според плановете на Москва по това трасе от началото на 2020 г. трябва да бъдат пренасяни 15,75 млрд. куб. м газ от втората тръба на „Турски поток“. Проблемът на „Газпром“ е, че транзитът по Трансбалканския газопровод в посока север-юг е фиксиран в договор, изтичащ през 2030 г. В него има клауза „пренасяй или плащай“ (ship or pay). Руската компания е задължена да плаща за транзита, дори и той да не й е необходим след като заработи „Турски поток“.
“Балкански поток”: баланс на ползите и разходите
През 2018 г. България реши да се впише в новите планове на Русия за промяна в маршрутите за износ на газ. Трансбалканският газопровод трябва да заработи в реверсивна посока, а от гр. Провадия до границата със Сърбия да се изгради нова отсечка с дължина 484 км. На пръв поглед този план трудно може да се реализира, защото би се сблъскал със същите пречки, които провалиха „Южен поток“. Новият „Балкански поток“, както го нарече българското правителство, обаче има две съществени отлики. Първо, става дума за пренос на много по-малък обем руски газ – 3-4 пъти под капацитета, който някога бе заложен за „Южен поток“. И второ – „Балкански поток“ ще бъде изцяло собственост на „Булгартрансгаз“, докато „Газпром“ притежаваше дял от 50% в българския участък на „Южен поток“. Така при новото съоръжение се постига изискваното от законодателството на ЕС разделяне между собствеността върху тръбопровода и върху пренасяния по него газ.
Финансовите разчети на българското правителство са, че за период от 20 години печалбата от „Балкански поток“ ще бъде по-голяма от гарантирания приход от 1,4 млрд. лв., който би дошъл от съществуващия договор за пренос на руския газ от Румъния през България за Турция. Това би трябвало да се постигне заради по-дългия маршрут на транзита и по-дългия срок, в който ще бъдат реализирани приходи. Изчисления на в. „Капитал”, базирани на открити източници, обаче показват, че общият приход от преноса на газ по „Балкански поток” за 20 години ще бъде 6,81 млрд. лв., а разходите – 6,17 млрд. лв. с ДДС като 3,54 млрд. от тях са за строежа на тръбопровода и компресорните станции плюс лихвите по кредита, а 2,63 млрд. лв. са експлоатационните разходи на съоръжението за този период.[4] Така печалбата от новия газопровод излиза само 640 млн. лв. или по-малко от това, което България ще загуби заради разтрогването на сегашния договор с „Газпром” за транзит по Трансбалканския газопровод.
Рентабилността на „Балкански поток” е застрашена и от възможността сериозна част от неговия капацитет да остане неизползвана. Макар че българското правителство представя това съоръжение за част от несъществуващия газов хъб „Балкан”, очевидно е, че става дума за транзитен газопровод, който попада под дефиницята на ЕС „голяма енергийна инфраструктура”. Следователно режимът за ползването му подлежи на контрол от страна на Еврокомисията. Най-вероятно тя няма да разреши 90% от капацитета на съоръжението да бъдат използвани само за пренос на руския газ, идващ от „Турски поток”. А и трите фирми, които сключиха договори за ползване на „Балкански поток” („Газпром”, „Булгаргаз” и унгарската МЕТ груп), възнамеряват да правят точно това. Освен това е възможно Еврокомисията да разглежда целя маршрут за пренос на руски газ от Турция до Австрия като един общ трансграничен газопровод. Тогава проблемите за собствениците на съоръжението стават още по-големи. На сръбска територия целият капацитет на газопровода е резервиран за „Газпром”, което очевидно противоречи на енергийното законодателство на ЕС. Макар че не е член на Евросъюза, Сърбия се е задължила да се съобразява с т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС посредством членството си в Енергийната общност – организация, създадена, за да обедини енергийните пазари на ЕС, страните от Западните Балкани, Украйна и Грузия.
Строителството на бъдещия „Балкански поток” закъснява от графика и вече е напълно сигурно, че по него няма да потече газ на 1 януари 2020 г. както се надяваха от „Газпром”. Неясен остава въпросът какви точно ангажименти е поела България и дали „Булгартрансгаз” няма да дължи неустойки за това забавяне.
Каква е позицията на ЕС
В последните години газовата търговия в България зависи все повече от законодателството в ЕС и от начина, по който Еврокомисията го прилага. От гледна точка на целта на Брюксел за демонополизация на газовия сектор в страните-членки на Съюза, вертикално интегрираният Български енергиен холдинг (БЕХ) представлява проблем. На практика едно от дъщерните дружества на холдинга – „Булгартрансгаз” контролира преносната инфраструктура и единственото газово хранилище в страната, а друго – „Булгаргаз” е почти монополен продавач на пазара на едро. Тази структура на сектора очевидно не насърчава свободната конкуренция на пазара.
През декември 2018 г. Европейската комисия обяви решението си да глоби БЕХ и неговите дъщерни дружества „Булгаргаз” и „Булгартрансгаз” с общо 77 милиона евро, заради блокирането на достъпа до ключова газова инфраструктура в България. Според Комисията в случая става дума за злоупотреба с монополна позиция, констатирана за периода 2010-2015 г.[5] През март 2019 г. БЕХ реши да обжалва глобата пред Съда на ЕС, което е логичен ход предвид, че холдингът отказа да признае вина в хода на разследването, предшестващо санкцията. Процедурата по обжалването е дълга и сложна и не се очаква да приключи преди 2022 г.
Според членове на българското правителство, Европейската комисия е настоявала мажоритарен дял от „Булгартрансгаз” да бъде продаден на стратегически европейски инвеститор, което да премахне възможността за потискане на конкуренцията на газовия пазар. Поне засега властите в София отхвърлят категорично тази опция, защото разглеждат газопреносната инфраструктура като стратегически актив. Другата причина за отказ от продажба на „Булгатрансгаз” е, че именно чрез тази компания правителството възнамерява да създаде бъдещия газов хъб „Балкан”. Независимо от изхода на обжалването на глобата, наложена на БЕХ, българският газов сектор ще остане под мониторинга на Брюксел и в бъдеще ще става все по-трудно да бъде ограничаван достъпа до пазара за нови частни играчи.
Възможен ли е газовият хъб?
Освен скромен потребител и значим транзитьор на газ, България има амбицията да играе и ролята на газов хъб. Идеята бе лансирана преди близо пет години най-напред от министър-председателя Бойко Борисов и впоследствие бе подхваната от Министерството на енергетиката. През януари 2019 г. бе регистрирано дружеството „Газов хъб „Балкан” като дъщерно на „Булгартрансгаз”. Замисълът е бъдещият преразпределителен център да търгува с газ от няколко източника – Русия, Азербайджан, Румъния, втечнен газ от Гърция, собствен български добив от Черно море и дори израелски и кипърски газ от Източното Средиземноморие. Засега тези планове остават в сферата на амбициите и добрите намерения. Единствено азербайджанският газ може да бъде калкулиран в сметките за хъба, но не по-рано от средата на 2021 г. От ключова важност е изявлението на директора на „Газпром” Алексей Милер от март 2019 г. Той заяви, че неговата компания няма да участва в хъба „Балкан”, защото предпочита да реализира продажбите си в региона въз основа на дългосрочни договори.[6]
Идеята за хъба „Балкан” е по-скоро политическа и затова няма да бъде изоставена лесно. Засега обаче реализацията й не е възможна, тъй като в България няма нито ликвиден пазар, нито газ за преразпределяне, нито пък голямо газово хранилище. Това в Чирен е предназначено да нивелира сезонните колебания в потреблението на вътрешния пазар и дори планираното увеличаване на капацитета му от сегашните 550 млн. куб. м на 1 млрд. трудно може да обслужи газовия хъб. По-вероятно е допълнителният капацитет да бъде резервиран от „Газпром” за нуждите на бъдещия „Балкански поток”.
България между Москва и Брюксел
През последните няколко години пазарът и транзитът на газ в България се влияят от две основни тенденции. От една страна е желанието на „Газпром“ да запази монополните си позиции и твърдото намерение на Русия да заобиколи Украйна при газовите доставки за ЕС и Турция, а от друга – натискът на Европейската комисия за демонополизация на газовите пазари и газовия пренос. България се оказва между Москва и Брюксел, между дългата традиция на руската доминация и императива на членството в ЕС. Поради това съдбата на газовите доставки за и през България до голяма степен зависи от приливите и отливите в отношенията между ЕС и Русия в енергийната област. От 2012 чак до май 2018 г. Еврокомисията водеше продължително разследване срещу „Газпром“ по подозрение в злоупотреба с монополно положение на пазара. То завърши със споразумение вместо с глоба за руската компания. Блокирането на проекта „Южен поток“ през 2014 г. бе връхна точка в конфронтацията между Брюксел и Москва, а решението на Еврокомисията да разреши на „Газпром“ да ползва почти целия капацитет на газопровода ОПАЛ от октомври 2016 г. бе знак за помирение. Но през септември т.г. след жалба от полската държавна газова компания Съдът на Европейския съюз отмени това разрешение и „Газпром“ отново бе ограничен до ползване само на 50% от капацитета на ОПАЛ. Това показва, че дори и в моменти, когато Еврокомисията е по-благосклонна спрямо Русия, отделните държави членки могат да използват правните механизми на ЕС, за да наложат рестрикции върху руските газопреносни проекти.
Българският газов пазар е малък и не особено еластичен, поради което не е привлекателен за навлизането на нови играчи. Това е един от факторите, поддържащи монопола на „Газпром”. Същевременно трябва да се има предвид, че за българския пазар е предназначен едва 1,5% от износа на руския енергиен гигант за ЕС и Турция. До края на 2018 г. съотношението между транзитиран и потребяван в България руски газ бе приблизително 5 към 1. Поради това „Газпром” се интересува много повече от преноса на газ през България, а не толкова от преките продажби в страната. Влиянието на руската компания в София се дължи на много фактори – географията, дългата традиция на българо-руските газови връзки и личните контакти, заварената след 1989 г. енергийна инфраструктура. В наши дни „Газпром” също намира начин да гради лоби в България и да мотивира свои поддръжници сред висшия мениджмънт на българската енергетика. Големите инфраструктурни газови проекти на Русия много често почиват не толкова на икономическа, колкото на геополитическа и лобистко-корупционна логика. Парадоксът е, че субсидиите на ЕС имат същия ефект – изкривяване на пазара. Те обаче са единственият начин България да изгради така нужните й за диверсификация на доставките интерконектори със съседните страни.
В заключение – българският газов пазар е малък, поради което трябва да се отваря и да се интегрира с пазарите в региона и в ЕС като цяло. Ролята на България като транзитьор е важна както заради наличната транзитна инфраструктура, така и заради ключовото място на страната в плановете на „Гампром“ за пренос на газ до Европа в обход на Украйна. Създаването на газовия хъб „Балкан“ изглежда нереалистично поне в следващите няколко години, но България би могла да играе ролята на мост между гръцките и турски терминали за втечнен газ и потребителите в Сърбия, Молдова и Украйна.
Препоръки:
- България да се стреми към разбиване на монопола на „Газпром” в областта на газовите доставки, дори и ако новите източници не предлагат по-евтин газ. Самата възможност за алтернативни доставки снижава цената на основния доставчик.
- Максимално бързо изграждане на газовия интерконектор Гърция-България (ИГБ), който ще създаде първата реална възможност за физически внос на неруски газ.
- Агресивни покупки на втечнен газ за България от терминалите в Гърция и Турция.
- Замяна на изтичащия през 2022 г. дългосрочен договор с „Газпром” с нов, в който клаузата „вземай или плащай” да покрива не повече от 40-50% от договорените обеми. Така „Газпром” ще бъде стимулиран да играе на спот пазара в България, както вече прави в Западна Европа.
- Бързо удвояване на капацитета на хранилището в Чирен и по възможност изграждането на още едно хранилище.
- Прилагане на програми за насърчаване на битовата газификация, които могат да повишат потреблението на газ и да имат благоприятен екологичен и икономически ефект.
- Търсене на възможности за транзитиране на азербайджански или втечнен газ по Трансбалканския газопровод в реверсен режим за Молдова и Украйна.
[1] За повече информация за разпределението на пазара на дребно виж: ДКЕВР. Годишен доклад за Европейската комисия. Юли 2019
[2] Изпълнителните директори на ICGB положиха първата копка на газовия интерконектор с Гърция. Уеб-сайт на ICGB, 22.05.2019
[3] Станчев, И. Транзитът на газ през България намалява, а цените за вътрешния пазар са високи. Капитал, 19.10.2019
[4]Станчев, И. „Турски поток“ през България – колко ще дадем и колко ще получим. Капитал, 21.09.2019
[5] Antitrust: Commission fines BEH Group €77 million for blocking access to key natural gas infrastructure in Bulgaria. Website of the European Commission, 17.12.2018
[6] „Газпром“ няма да участва в изграждането на газов хъб „Балкан“. Инвестор.бг, 05.03.2019
Видео
Д-р Димитър Бечев:
Благодаря Ви, господин модератор [Иван К. Иванов]. Нека да отправя, преди да започна по същество, благодарности към организаторите на това събитие. Разбира се, фондация „Конрад Аденауер”, а също така и Гражданският съвет, към който имам удоволствието също да бъда член.
И да използвам случая да кажа няколко думи за Института за европейски политики, който направихме преди няколко години с група колеги от Експертната общност. Идеята на този институт е да превежда на български, буквално, известни процеси, събития и тенденции в Европейския съюз. С по-прости думи казано: как големите теми, дискутирани в Брюксел имат отношение към интересите на българските граждани.
С Гражданския съвет вече имахме удоволствието да организираме кръгла маса на тема „Влиянието на Брекзит върху България” буквално месеци след референдума. Това е втори такъв повод да поставим на масата друга тема, а именно тенденциите на газовия пазар и политиката по отношение на енергийните ресурси – как те имат отношение към България.
Моята задача в първата презентация е най-общо да очертая някои от геополитическите щрихи, които формират въпроса. Искам да се спра на три точки.
На първо място – руско-турските отношения. Как процесът на сближение, който наблюдаваме между Анкара и Москва влияе на енергийния сектор и по-конкретно на търговията с природен газ.
На второ място ще кажа няколко думи за отношенията между Москва и Киев. За тези от вас, които следят темата, не е тайна, че вчера в Брюксел се проведе пореден рунд от преговорите между „Газпром” и украинската компания „Нафтохас” с посредничеството на Европейската комисия по повод какво ще се случва след края на настоящата година във връзка със страните с газ.
И на трето място, ако ми остане малко време, аз ще се стремя да бъда максимално кратък, ще кажа няколко думи и за нашите балкански съседи – как те фигурират в тази картина по отношение на търговията с газ.
Та, Турция-Русия. Новините непрекъснато ни засипват с дружбата между Путин и Ердоган. Разбира се, Сирия е в центъра на полезрението. Но не трябва да забравяме, че енергийният сектор е нещо като гръбнак на тези взаимоотношения. Аз точно в момента се връщам към някои лични спомени.
Преди три години, 2016 г. през октомври имах интересното изживяване да бъда в една конгресна зала в Истанбул, където Владимир Путин беше един от основните гости на Световния конгрес по енергетика в нашия съседен град. На сцената също беше и турския президент Раджеп Таип Ердоган, а също така и някои други лидери като Мадуро и Илхам Алиев от Азербайджан. Защо беше важен този момент?
Това се случваше буквално седмици след този момент, когато Турция и Русия рязко подобриха отношенията си след кризата 2015-2016 г. След посещението на Ердоган в Санкт Петербург август месец Путин връщаше визитата. Тази негова визита ознаменува подписването на междудържавното споразумение във връзка с „Турски поток”, след като в период от няколко години и двете страни премиха през различни фази. Когато внезапно Путин 2014 г. предложи в Анкара алтернативен проект на „Южен поток”, турската страна каза: „Да, добре, но нека да говорим за подробностите в икономически и технически план”.
В следващите години и месеци процесът вървеше доста мудно, тъй като имаше търкания между двете страни. Кризата в отношенията им обаче и нуждата на Турция да намери поддръжка от страна на Русия във връзка със Сирия, някак си даде нова скорост на разговорите в енергийната сфера и ние виждаме на практика резултатите. След подписването през октомври 2016 г. това междудържавно споразумение, след това и търговските споразумения, които са свързани с „Турски поток 1”, този проект е факт.
Терминалът на черноморския бряг край Къйъкьой или Мидия, както е известно това селище в България, е в 90% завършен. Обемите, които Турция получава по Трансбалканския газопровод – това е традиционното трасе още от края на 80-те години – може да се очаква, че скоро ще бъдат подавани по дъното на Черно море през „Турски поток 1”. Това е новината.
Това е стъпка в един по-продължителен процес. Някой от вас може би ще си спомнят как през 2005 г. в турския черноморски град Самсун пак Путин и Ердоган, в компанията на италиански премиер Силвио Берлускони, официално откриха „Син поток”. Благодарение на този газопровод, който подава газ главно към Анкара и Централна Анадола, Турция се превърна във втори по значимост пазар за руските газови доставки след Германия.
Пак да се върнем на моята теза, че отношенията между двете страни имат както геополитически елемент, така и много важно икономическо измерение. Но тук трябва да погледнем някои от детайлите в това взаимоотношение. Въпреки че може да се твърди, че Турция е зависима от руските газови доставки, руският дял във вноса на природен газ намалява.
Тук имам някои много интересни числа за последното шестмесечие според турската статистика. Руският дял в доставките към Турция намаля от 48% от общия обем до 34%.
Защо се случва това?
Поради два фактора. Първият по-малозначителен фактор е това, че все повече и повече газ от каспийското направление идва към турските потребители. Скокът на обемите по Трансанадолския газопровод – TANAP, са скочили от 3.2 млрд. кубически метра до 4.5 млрд.. Това е много сериозен растеж. Но по-важното е какво се случва на пазара за втечнен природен газ, където наблюдаваме много сериозно повишение. За последната година скокът за това шестмесечие към шестмесечието на предишната година за съответния период 2018 г. е около 38%. От януари до юни 2019 г. обемът, подаден през терминалите за регазификация в Турция, е над 7 млрд. кубически метра, а през 2018 г. е 6.2 млрд. кубически метра. През 2017 г. е бил 5.5. Виждаме един тренд на повишаване, което е свързано главно с ценовите нива на пазара на втечнен природен газ. И Турция има традиционни доставчици като Алжир и Катар, но все повече също така има присъствие на пазара американският втечнен природен газ.
Тоест какво значи това политически? Значи, че Турция си сътрудничи с Русия, но в чисто комерсиалните им отношения тя търси други варианти, търси да диверсифицира доставките си. От една страна „Турски поток” ѝ позволява да се превърне от страна-потребител на руско синьо гориво, но от друга страна, тъй като тя има своя енергийна политика, тя се стреми Русия да бъде само едно от трасетата, а също и ръцете ѝ да са развързани и секторът да има достъп до евтини ресурси от други направления.
Разбира се, не трябва да пропускаме факта, че икономиката в Турция е в рецесия и потреблението на газ всъщност бележи тренд надолу, но стратегията си остава в сила и тя не е от вчера. Може би стратегията на Турция съдържа някои уроци и за България във връзка с баланса между Русия като един доставчик, но и търсенето на алтернативни източници, като, разбира се, правим уговорката, че турската икономика е много по-голяма от българската и потреблението на газ е много по-сериозно и не на последно място поради газификацията на домакинствата, а и нуждите на индустрията. Въпреки това чисто политически и стратегически турската стратегия дава някакви ориентири за София според мен.
Сега втората точка. Няколко думи за отношенията между Украйна и Русия. Изборът на президента Зеленски в Украйна тази пролет даде нова динамика на тези отношения. Това може да се разбере по много неща. Ако обърнете внимание на руските медии, говоренето към Украйна доста се смекчи. Значи Украйна не е основен враг, а партньор. Кремъл залага някакви надежди за напредък в отношенията и може би това е пътят и за опъване на санкциите, това е руската външна политика. Това дава и някакъв импулс за газовите отношения. Дали това ще се реализира е друга тема, но това поне е тенденцията в руската политика.
Какъв е проблемът в газовите доставки? Проблемът е предполагам както всички тук знаете, че дългосрочният договор за транзит през Украйна приключва в края на тази година. И двете страни имат интерес той да бъде продължен, тъй като алтернативите пред руската страна не са налични. Нито балканският път е готов, а както видяхме през септември месец „Северен поток 2” също не е безпроблемен.
Решението на Европейския съд към Европейския съюз в Люксембург във връзка с достъпа до газопровода „Опал” създава сериозни пречки пред пълната реализация на „North Stream 2”. Но експертите изчисляват, че дори ако Балканското трасе стане оперативно, а също така и „North Stream” започне да функционира, нуждата от транзит през Украйна няма да отпадне. Поне във следващите няколко години, до средата на следващото десетилетие. Тоест Русия също има нужда от запазване на този маршрут. Украинската страна реализира приходи от транзита също така. Но ролята на Европейската комисия е да бъде медиатор в тези отношения. Вчера се състоя поредният рунд от преговорите в Брюксел, но както виждаме той не доведе до някакви особени резултати. Насрочени са нови преговори през ноември месец. Разбира се, ще имаме нов комисар по въпросите на енергетиката и това може би ще окаже някакво влияние, макар че както го обсъждахме с колегите има някаква известна инерция в Европа и едва ли смяната на върха в този сектор ще предизвика някакви реални завои.
Украинската страна има много сериозен аргумент-решението на Стокхолмския арбитраж. Русия досега поставяше като условие Украйна да се откаже от тези претенции за компенсации по арбитражното решение, за да продължат доставките. Също така настояваше за договор само от една година. Докато Европейската комисия, мисля също така и Украйна, настоява за дългосрочен договор с някакви гарантирани обеми. Всичко зависи доколко ще може да омекне руската позиция.
Доколкото виждам напоследък сигналите от Москва са, че това настояване за отказ от компенсациите по Стокхолмското решение, като че ли ще отпадне. Тоест Русия може би ще плати някакви пари на украинската страна. Но там има много нерешени въпроси, което създава неяснота. И неяснотата от друга страна засяга най-важния проблем за България: какви точно обеми газ ще бъдат налични за бъдещото Балканско трасе. Оттам какви приходи ще се реализират за „Булгартрансгаз”, който ще оперира новата инфраструктура, която в момента се строи. На тази тема мисля, че колегите ще се разпрострат. Нека тук да кажа, че колегата доктор Пламен Димитров на него дължим голяма част от този доклад. За мене беше чест да работя с него. Така че както в руско-турските отношения има много въпросителни, така и Украйна стои на дневен ред, какво ще се случи там. Има твърде много неясноти. Има добра воля, като че ли, за намирането на компромис.
Европейската комисия работи доста праволинейно с идеята, че Украйна ще остане на газовата карта. Но как точно това ще се реализира и как ще бъде поставено във времето това решение, този компромис или сделка, още не знаем Може би можем да поговорим малко повече в рамките на кръглата маса.
И накрая преди да приключа, нека да кажа нещо за Сърбия. Западните Балкани, към които ние често гледаме, не са много важен пазар за природния газ. Сърбия е единствения по-сериозен потребител, но дори там обемите са сравнително малки. Ако не се лъжа, за миналата година потреблението е нещо като малко над 2 млрд. кубични метра газ.
Сръбската страна е много заинтересована за реализирането на „Балкански поток”. Това беше и една от точките в разговорите на Медведев, който посети Белград миналата седмица. Но всъщност руската страна там играе много силно на темата, че ще има газова криза, че с Унгария няма да бъде постигната сделка, че Сърбия отново ще бъде заложник. В медиите имаше няколко интервюта на руския премиер. Сръбските държавни ръководители настояват, че Банатски двор, тяхното газово хранилище, е в пълен капацитет. И по този начин Русия там има и това психологическо преимущество, че подчертава, че тя е без алтернативен доставчик за сръбските потребители.
Също така за България се казаха някои неща – че България не си е свършила домашната работа и Сърбия става заложник на нерешените въпроси или забавянето в реализирането на нашето трасе във връзка с избирането на доставчик. Така че това също е един важен фактор.
Но това, което също искам да каже, е, че освен Сърбия, която очевидно е заложила цялата си стратегия към продължаване на газовите връзки с Москва, един бъдещ разпределителен център трудно би могъл да намери нови клиенти в тези страни, някои от които въобще не употребяват газ. Страни като Косово, Черна гора, Албания, там няма нито инфраструктура, нито някакво търсене към днешна дата. Македония се опитва да строи нова системна връзка с Гърция, която може би ще отвори възможност за търговия по линия на Трансадриатическото трасе, но дори това е поставено под съмнение, не на последно място, и заради липсата на бизнес интереси и липсата на финансови средства, за да се осъществи този проект.
Така че Балканският пазар едва ли ще можем да очакваме, че ще генерира някакво сериозно търсене, което ще даде дивиденти на България. Нека тук да приключа с моето изказване и да предам щафетата на колегата Димитров, който ще засегне някои от тези аспекти – как те има отношение към българския случай. Благодаря ви за вниманието.
Видео
Д-р Пламен Димитров:
Аз от своя страна също искам първо да благодаря на Гражданския съвет и на Фондация „Конрад Аденауер“, че дадоха възможност да представим основните идеи в този доклад, който написахме с колегата Димитър Бечев. Моето експозе ще се фокусира първо върху възникването и развитието на пазара на газа в България, перспективите за неговото развитие, потенциалните източници на доставки, които можем да очакваме в бъдеще и във връзка с това ситуацията на европейския газов пазар, и накрая защо България по отношение на газовата търговия се намира между Москва и Брюксел, каквото е и заглавието на доклада.
Да започнем с това, че в България се потребява газ, има газов пазар от 1963 г., когато започва разработката на находища в Чирен. Тази разработка продължава до 1974 г. Оттогава е превърнато в хранилище, тъй като газът е изчерпан и от август 1974 г. – вижте каква дълга история – за пръв път в България постъпва съветски газ от Съветския съюз по-голям международен тръбопровод, който е построен. През тези години потреблението нараства бързо и през 80-те години достига до 7 млрд. кубически метра годишно. За сравнение, това е над два пъти повече от сегашното потребление на газ в България. Разбира се, по онова време газовата търговия между България и Съветския съюз не е била на съвсем пазарен принцип поради обясними причини. Тогава се сключва, например, известната Ямбургска спогодба, която е вид бартер – България ще участва в строителство на газопровод и в разработка на находище, а в замяна ще получава газ.
Но така или иначе след 1989 г., след рухването на комунистическата система в България и рухването на тези непазарни отношения между България и Съветския съюз, потреблението на газ в България рязко намалява. И ако погледнем към нашия 21-ви век, потреблението се колебае между 2.5 и 3.4 млрд кубични метра годишно. С едно малко изключение – през 2006 г. е било малко по-голямо. За миналата година потреблението на газ в България е 3 млрд. кубични метра, което като го разделим на седем милиона население прави по 434 кубични метра на глава от населението. И за сравнение трябва да кажем, че това е малко над два пъти по-ниско от средното потребление на глава от населението на газ в Европейския съюз. Тоест има потенциал за развитие.
Откъде идва този газ?
За миналата година поне е ясно – 99,99 % е дошъл от Русия. За миналата година практически вече няма собствен добив в България. Делът на газа в енергийното потребление на България за миналата година е малко над 16%. В Европейския съюз този процент е 24 средно. Само 4% от електричеството в България е произведено в газ. В Европейския съюз е 21%. Съответно битовата газификация в България не е много напреднала. Има около стотина хиляди клиенти-домакинства, които потребяват газ. Така че и в това направление има поле за развитие. И все пак не може да очакваме някакво скокообразно развитие на пазара и нарастване на потреблението в България.
Според прогнозите на „Булгартрансгаз”, които са залегнали в техния десетгодишен план, за периода на следващите десетина години потреблението ще нарасне с една трета и ще достигне приблизително четири цяло и три десети млрд. кубични метра. Което не е много, но все пак е повече от сегашното равнище.
Сега, откъде идва този газ и откъде би могъл да идва в бъдеще?
За миналата година ви казах, че всичко е ясно – почти 100% е от Русия. България засега не може да разчита на сериозен собствен добив. Както е известно, дадени са лицензи за търсене на газ и нефт в Черно море. Големи консорциуми, водени от реномирани международни компании, са се заели с това търсене. Но засега трябва дебело да подчертаем, че нито една от тези компании не е казала, че е намерила газ в промишлено значение българския шелф. Така че дори да бъде открит такъв газ в близко време, технологичният цикъл е дълъг. Ще трябват няколко години, за да започне добивът и мисля, че собственият добив почти може да го изключим до средата на следващото десетилетие. Шистов газ в България както знаете не се добива и не се проучват потенциални находища, тъй като през 2012 г. беше наложен мораториум от Народното събрание. Имайки предвид, че този мораториум се подкрепя от всички политически сили, не може да очакваме в обозримо бъдеще да бъде отменен.
Единственият сигурен нов източник на тръбопроводен газ, за който вече е подписан договор, е Азербайджан. България би трябвало да започне да получава по 1 млрд. кубически метра газ годишно от Азербайджан. От момента, в който този газ стигне до Гърция и от момента, в който е построен интерконекторът Гърция-България. Договорът, който е подписан за строителство предвижда това да се случи през април 2021 г. Има известни шансове това да се построи по-бързо. Тук е директорът на компанията, която строи интерконектора. Може би госпожа Георгиева би могла да поясни след това дали ще се случи този срок.
Също така потенциални източници на газ близо до България са други каспийски държави, различни от Азербайджан – Туркменистан, Иран. От тях обаче газ няма да може да дойде до България. От Туркменистан, тъй като по геополитически причини не може да мине газопровод през Каспийско море, а от Иран знаете защо – той е под санкции. И от Източното Средиземноморие е много малко вероятно скоро да дойде газ до България. Там има планове за строеж на газопровод, но не по-рано 2026 г. може да бъде построен от Израел до Гърция и след това евентуално до България. Но по-вероятно е нищо да не бъде построено, а да се изнася втечнен газ оттам. Румъния, нашата съседка, е единствената балканска държава и една от много малкото европейски държави, които имат сериозен добив на газ. Очаква се Румъния да има малки обеми за износ след 2-3 години, когато започне добив от морски находища. Нищожна е вероятността да се насочи към България този износ, по-скоро към Централна Европа ще отиде.
И накрая остава реалната възможност внос на втечнен природен газ, който както знаем не зависи от никакви газопроводи. Тук използвам да кажа, че втечненият природен газ няма националност, тъй като той може да бъде изнасян от всеки терминал и да бъде приеман от всяка държава, която има терминал. Търговията се осъществява от трейдъри, които обикновено не са обвързани с конкретна държава. Тук беше направен големият пробив в снабдяването с газ в България.
През тази година около 300 млн. кубически метра газ са внесени от Гърция, като компаниите оказват, че източникът е втечнен газ, разтоварен гръцкия терминал „Ревитуса”. Така че, макар че България няма терминал, няма и да има. В Черно море не е възможно да се построи, защото трябва да минават през Босфора танкерите. България вече получава втечнен газ. Друг е въпроса дали физически обеми газ са преминали в България. Според мен това е малко вероятно. По-вероятно е да става въпрос за слапови сделки, тоест руски газ, предназначен за Гърция, оставен в България и е направена замяна. Но това няма значение. Въпросът е, че има договори за газ с неруски произход.
Каква е ситуацията на европейския пазара, тъй като България би трябвало да е ситуирана като част от пазара на газ в Европейския съюз?
Между другото Европейският съюз и Турция са общо взето една пазарна зона, гледайки газовото потребление. Европейският съюз потребява 12% от газа, произвеждан в света, срещу което стоят запаси от 0,6% от световните запаси в Европейския съюз. Виждате каква огромна диспропорция. Дори ако прибавим Норвегия, която до голяма степен е икономически интегрирана с Европейския съюз, тези запаси стават по-малко от 1,5% в световен мащаб. Така че е обяснимо, че Европейския съюз внася и ще продължи да внася газ. Зависимостта във вносния газ е нараснала от 49% на 76%, дори господин Гайслер каза малко повече – 79%, в периода от 2000 до 2018 г. Тоест над ¾ от газа в Европа е вносен.
Производството на газ в Европейския съюз намалява. Той съсредоточен главно в Северно море и Румъния. Обаче няма еднозначен отговор на въпроса, дали ще расте нуждата от внос на газ в Европейския съюз, тъй като тук действат противоположни тенденции – от една страна спадащо производство, от друга страна обаче, повишена енергийна ефективност и бързо нарастване на дела на възобновяемите енергийни източници, които са конкурент на газа.
По отношение на вноса, вече бе споменато, Русия е основен вносител – 40% от вноса. Не от потреблението, а от вноса в Европейския съюз. 35% от газа внесен в съюза е норвежки, 11% е алжирски. По отношение на втечнения природен газ, в Европейския съюз има много голям капацитет за внос. Той обаче е неравномерно разпределен. Намира се предимно в Западна Европа –Франция, Испания.
Във връзка с ценовата конюнктура – през тази година нарасна рязко вносът на втечнен природен газ. Основни износители за Европейския съюз са Катар, Нигерия, Алжир, но имайте предвид, че все по-сериозни играчи за втечнения газ стават Съединените щати и Русия. Тоест газ произведен в САЩ и Русия. Това може би е по-малко известно – Русия става сериозен вносител на втечнен газ, който обаче няма нищо общо с износа на „Газпром”. Втечненият газ се добива от консорциум, воден от една частна компания „Новатек”.
По отношение на диверсификация на доставките трябва да споменем южния газов коридор, който е в плановете на Европейския съюз -да доведе газ от каспийския регион. Става въпрос за построяване на нови големи газопроводи, които да пренесат газа от Азербайджан през Грузия, Турция, Гърция и да стигне по Трансадриатическия газопровод до Южна Италия през Албания и Адриатическо море. Това са перспективите за внос в България. Всички те са реализуеми при условие, че ги има междусистемните връзки със съседните държави. Ако ги няма, няма откъде да се внесе газ.
Тук трябва да кажем, че с Румъния вече има такава връзка, но тя практически не функционира, тъй като липсва компресорна станция от румънска страна, която да изтласква газа към България. За интерконектора Гърция-България предполагам, че колегата Александрова ще се спре по-подробно. Тук само очакваме да чуем може би за компресорната станция при Неа Месемврия дали ще бъде построена, която трябва да пренасочи газа от Трансадриатическия газопровод на север към България. Предполагам, че без такава станция, физически не е възможно да дойде газ в България.
По отношение на транзита на газ България има много дълга и успешна традиция. България е транзитьор на газ от 1988 г., когато тръгва газ през България за Турция по Трансбалканския газопровод. От 1994 г. България транзитира газ за Гърция и от 1995 г. за днешната Северна Македония. Капацитетът на българските транзитни газопроводи 17,8 млрд. кубически метра годишно. Сериозен обем. За миналата година транзитът е малко на 13 млрд кубически метра, което е спад с 13% спрямо 2017 г. и през тази година ще има нов драстичен спад, тъй като както отбеляза колегата Бечев, Русия продава все по-малко газ в Турция и намаляват обемите на руския газ, транзитиран през България за Турция.
Знаете, че България влезе в преструктурираните планове на „Газпром” за пренос на газ за Европа в обход на Украйна някъде в края на първото десетилетие на този век. Тогава беше лансиран проектът „Южен поток”, който трябваше да заобиколи Украйна и да достави газа през Черно море, директно в България и оттам в Европейския съюз. „Южен поток” се провали окончателно през 2014 г., защото не отговаряше на европейското енергийно законодателство. Оттогава обаче този проект остави много трайно впечатление у публиката в България, пък може би и в експертната общност. Бих казал, че за проруското енергийно лоби в България „Южен поток” се превърна в това, което е била Санстефанска България за националистите в края на 19-ти и началото на 20-ти век в България – една несбъдната мечта, но и ориентир за бъдещи действия по отношение на газовия транзит. Така че логично дойде подкрепата на тези лобита и тези кръгове за новите планове за транзит на руски газ през България, чрез проекта така наречен „Балкански поток”. Нали сега вече от Турция идва газът, ще мине през България в посока Сърбия и Централна Европа.
Предполагам също колегата Александрова ще говори за това. Аз само искам да маркирам една съществена разлика, когато си задаваме въпроса – дали „Балкански поток” е същото като „Турски поток”. Не е съвсем същото. Има две големи разлики.
Първо обемът на газа, който ще се пренася е значително по-малък, 3-4 пъти по-малък, отколкото се предвиждаше по „Южен поток”. И на второ място – „Южен поток” щеше да има 50% собственост на „Газпром”, докато сегашният „Балкански поток” е 100% собственост на българска държавна компания „Булгартрансгаз” и това означава, че се избягва директното противоречие, което се сблъсква с Европейското законодателство – руски газ да се пренася по руски газопровод. Не, сега газопроводът ще бъде български.
По отношение на това дали България е по-близо до Москва или Брюксел в газовата търговия, трябва да кажем, че руското влияние се базира на една много дълга традиция, на съществуваща инфраструктура, също на географския фактор и, така да го кажем по-дипломатично, на умението на „Газпром” и руската страна да мотивират някой представители на висшия енергиен мениджмънт в България да работят в полза на тези руски проекти. България обаче е член на Европейския съюз, поради което трябва да спазва европейското законодателство. Тук не става въпрос за обсъждане и за преговори, законодателството го има, за да се спазва.
Сега трябва да кажем, че в края на миналата година Европейската комисия наложи глоба на Българския енергиен холдинг и неговите дъщерни компании „Булгаргаз” и „Булгартрансгаз” от 77 млн. евро за злоупотреба с монополна позиция. Действително, ако погледнете структурата на газовия сектор в България, имаме Българския енергиен холдинг, който е държавен и една от неговите дъщерни компании, „Булгаргаз”, държи почти напълно снабдяването с газ на едро в България и другата, „Булгартрансгаз”, държи напълно монопола върху транзита на газ в България. Близко е до ума, че може би тези компании си помагат по някакъв начин и злоупотребяват с монополно положение.
Разбира се, това е въпрос на доказване. Така че именно затова беше наложена глоба. Изглежда има силен натиск от страна на Европейската комисия за приватизация на мажоритарен дял от „Булгартрансгаз”, за да се избегне тази концентрация на собственост. От това, което знаем засега българската държава по-скоро не е склонна да приеме тези настоявания. Първо, защото смята газотранспортната инфраструктура за стратегически актив. И второ, защото вече видяхме, че правителството се ориентира към създаването на газовия хъб „Балкан” през държавната компания „Булгартрансгаз”. Компанията „Газов хъб Балкан” е дъщерна на „Булгартрансгаз” и беше регистрирана в началото на тази година. Тук предполагам, че ще бъде запазена собствеността, но българският газов пазар ще бъде под мониторинга на Брюксел, заради тази концентрация на собственост.
Обжалването на глобата няма да завърши скоро. Прогнозите са не по-рано от 2022 г. Дълъг и сложен процес е. И накрая да кажа защо шансовете за изграждане на газов хъб в България не са големи. Първо, за да има хъб, трябва да има газ, който да се продава. Засега в България идва, както казахме, предимно руски газ. През март тази година директорът на „Газпром” Алексей Милер каза, че неговата компания няма да участва в газовия хъб, тъй като „Газпром” предпочита на тези пазари в нашия регион да оперира с дългосрочни договори да реализира доставките си, а газовият хъб е точно обратното на дългосрочния договор – постоянна ежедневна търговия.
Тук трябва да кажем, че „Газпром” играе на спот пазарите в Западна Европа, но явно в нашия регион смята, че дългосрочните договори са за предпочитане. Освен руския газ, както казах, няма някакви сигурни източници, освен този 1 млрд., който ще дойде от Азербайджан, които да запълват газовия хъб. В България няма много и пазарни играчи, тоест почти никакви освен „Булгаргаз”. Няма никакви традиции в тази сфера. Предполагам, че няма и кадри. Освен това и наличното хранилище в Чирен трудно може да подкрепи амбициите за газов хъб, тъй като то не е голямо и предимно служи да нивелира зонните колебания в търсенето в България. Има планове за разширяването му, но също няма да бъде много голям обемът след това.
Може би последно да кажа все пак, че в плановете на „Газпром” България е по-важна като транзитьор на газ, а не като потребител. До миналата години всичките тези години съотношението между транзитиран и потребяван руски газ в България е поне пет към едно. Тоест пет пъти повече газ транзитира Русия, отколкото да продава в България. И затова предполагам, че има някаква връзка между плановете за транзит и преговорите за цената и новия договор на газа за България. Тя, разбира се, не може да се докаже. Но така или иначе България ще бъде трайно в плановете на „Газпром” за транзит. Политиката за заобикаляне на Украйна е трайна. Тя никога няма да се промени, не зависимо от това кой е президент на Украйна.
И въпросът е как България ще намери средната линия, в която да съвмести транзитирането на руския газ с изпълнението на европейското енергийно законодателство, което се стреми да разбие монопола както в доставките, така и в транзита на газ. Тук проблемът е, че по този „Балкански поток” е малко вероятно Европейската комисия да се съгласи 90% от капацитета му да бъде зает само от руския газ, който идва през „Турски поток”. Аз смятам да спра дотук. По-подробно, разбира се, докладът е качен в интернет. Може да видите.
"Граждански съвет" 